Януш Бугайски

Цели: Основна цел на водената от Москва външна политика е да възстанови Русия като главен властови център или стълб в многополюсния и мултицентричен свят. Затова Русия се стреми да създаде изключителна евразийска зона, която да подкопае влиянието на ЕС и НАТО в цялата източна част на Европа. Даже там, където не може да окаже натиск върху своите съседи или да ги подмами да станат част от интеграционните й механизми, Москва се опитва да ги неутрализира, като не им позволява да се присъединяват към западните институции. Такъв е случаят с Украйна. Понякога тя даже се опитва да убеди страни, които вече са се присъединили към НАТО и ЕС, да подкрепят или поне да не блокират постигането на руските цели. Всичко това може да осигури на Русия стратегическа дълбочина в рамките на активното й противопоставяне на Запада.

Стратегия и тактика на Москва: Тактиката е краткосрочно средство, докато стратегията представлява дългосрочна политика; и двете обаче са насочени към реализирането на конкретни цели. Докато Кремъл преследва имперски цели, неговата стратегия и тактика са гъвкави – нещо, което може да ги направи много по-ефективни, отколкото ако бяха догматични. А там, където се смята, че руските национални интереси имат превес над интересите на съседните на Русия страни, руската стратегия и тактика включват „примамки”, заплахи, стимули, както и натиск.

Агресивен опортюнизъм: Често определят Путин не като стратег, а като „опортюнист”. Опортюнизмът обаче е нищо повече от метод за извличане на полза от конкретни благоприятни обстоятелства, което не представлява само по себе си някаква цел. Всъщност въпросът има две страни: какво точно цели Путин, възползвайки се от възможностите да налага могъществото на Русия, както и доколко успешна е провежданата от него политика. Докато това, което цели Москва в конкретната област, остава ясно, то реакцията на страните, към които се е насочила Русия, както и тази на международните „играчи” остават много по-непредсказуеми. И точно поради тази причина използваните от Русия методи изискват гъвкавост, опортюнизъм и импровизация.

Методите на Путин: Руският ново-имперски проект не разчита на наследените от съветската ера инструменти, включващи идеологическа вярност, употреба на военна сила или имплантиране на марионетни правителства. Целта е да се оказва доминиращо влияние върху външната политика и политиката на сигурност на непосредствените съседи така, че или да останат неутрални, или да подкрепят руския дневен ред. Всъщност Русия се стреми да създаде зависими протекторати по протежение на своите граници. Също е важно да се прави разлика между руските национални интереси и амбициите на Руската държава. Присъединяването на съседните на Русия страни към НАТО не би застрашило нейната сигурност. Едно евентуално присъединяване обаче би застрашило възможностите на Кремъл да контролира външнополитическата ориентация и политиката на сигурност на тези страни.

Възможностите на Русия: Въпреки че амбициозният интеграционен проект на Путин за създаване на нов Евразийски съюз с център Русия няма почти никакви шансове за успех, а и при постоянно растящите икономически проблеми на страната и отпора на съседните държави, опитите за създаване на подобен блок биха могли да дестабилизират огромен регион в източната част на Европа. Украйна – като най-амбициозна цел на Кремъл, може да служи за ценен пример, свързан с ефекта от руските имперски амбиции.

Арсенал за подривна дейност

Москва използва много и различни инструменти за разклащане на устоите на своите противници. Този арсенал може да се раздели на осем основни групи: международна, информационна, идеологическа, икономическа, етническа, политическа, социална и военна. Заедно с колегата Маргарита Асенова, с която в съ-авторство очакваме да излезе наскоро от печат книгата на Фондация „Джеймстаун”– „Евразийското разединение: уязвимите флангове на Русия”, сме регистрирали и разяснили над 60 вида „оръжия”, използвани от Москва на различни фронтове. Ето някои от акцентите.

Международен фронт

Измамна дипломация: Това може да включва предложения за посредничество, миротворчески разговори и разрешаване на конфликти в момент, в който Москва има за цел да разпокъса цели държави, използвайки и други форми на подривна дейност спрямо своите съседи. Точно в този момент лъжата и измамата, дезинформацията и отричането на собствената си отговорност за агресията са отличителни белези на руската външна политика.

Насърчаване на шпионска дейност: Напоследък се наблюдава значително съживяване на руската шпионска дейност. Русия разполага със стотици разузнавачи, които работят в Европа, и ръководи хиляди агенти. Руските шпионски мрежи откриват корумпирани политици и уязвими компании, рекрутирайки като информатори в същото време служители на правоприлагащите органи, както и други длъжностни лица. Москва провежда и тайни операции (“false flag” operations), при които обектите се рекрутират под маската на различни каузи, като например „опазване на околната среда” или „свобода на медиите”. Честите разкрития на степента, до която достига руската шпионска дейност, също служат на целите на Москва, тъй като дискредитират благонадеждността и компетентността на държавните агенции в страните, които са се превърнали в мишена на подобна дейност.

Информационен фронт

Войни в киберпространството: Това включва систематични атаки, както и отричането на подобни атаки на правителствени сайтове от страна на организирани от Кремъл хакери, което често се случва в Естония, Грузия и Украйна. Подобни войни могат да доведат даже до мониторинг на телекомуникациите, както и до инфектиране с вируси на предварително набелязани мрежи.

Пропагандни атаки: Контролът на Москва над редица телевизионни станции, излъчващи програми за болшинството от бившите съветски републики, е ценен инструмент за оказване на влияние над общественото мнение и политическите елити в съседните на Русия страни. Напоследък това се забелязва ясно в Беларус, Украйна и Молдова, където голяма част от гражданите – и то не само етнически руснаци – следят редовно московските медии.

Психологически операции: Те най-често включват всяване на страх, объркване, несигурност, паника, истерия и параноя сред целевите аудитории в чужбина, за да разколебават обществения морал, да насърчават пораженчество и деморализация, както и намаляват доверието в националните правителства и международните институции. Такъв вид пропаганда може да предизвика неопределеност и несигурност, като предотврати по такъв начин всякаква незабавна реакция на руската агресия. Крайната цел на психологическите операции е да влияе върху политическите решения на други страни, както и да подкопава всяка воля за противопоставяне на политиката на Москва.

Идеологически фронт 

Руският супермачизъм: Руските имперски амбиции се градят върху концепцията за „света на Русия”. Според това понятие не съществуват етнически групи от рода на украинци или беларуси; всички те представляват част от единната руска нация и трябва да бъдат върнати обратно в рамките на същата тази държава или съюз. Проповедниците на тази идея често наблягат на очевидната съдба на считаните за уникални руска култура и дълбока „руска душа”. „Светът на Русия” включва няколко категории хора: етнически руснаци, независимо от това къде живеят в момента; руско-говорещи, независимо от етническата им принадлежност; руски сънародници заедно с техните потомства, които са живели на територията на СССР или на Руската империя.

Обединяване на Русия: Понятието „светът на Русия” се основава на хипотезата за разделена нация след разпадането на Съветския съюз. Разпространявайки в съседните страни руската култура, ползването на руския език, както и политическата организация на руската държава, Москва се старае да създаде илюзията, че тези страни принадлежат към руското културно пространство. Понятието „светът на Русия” е въведено даже в конкретни закони, които представляват юридическа основа за защита на руските сънародници в чужбина. Има и отделен закон, който дава правото за използване на руски войски в защита на сънародниците в други страни.

Насаждане на анти-европейски настроения: Сред най-често разпространяваните от пропагандните центрове на Кремъл теми срещу ЕС са следните: изродената същност на европейския либерализъм; безнравственост на Запада и на неговите „така наречени” анти-религиозни кампании; липса на вземане на решения от страна на суверенните държави; парализирани демокрации и политически хаос; неуспял мултикултурализъм; безконтролна имиграция, както и невъзможност за справяне с радикал-ислямизма и джихадисткия тероризъм. Москва насърчава появата на „пета колона” от движения и партии в рамките на ЕС, които да наподобяват комунистически интернационал. Русия използва богат асортимент от радикални групировки в Европа, които да подсилват посланията й за упадъка на Запада и за руското превъзходство. Последните може да не подкрепят открито руската политика, но противопоставянето им на западните правителства може да се окаже полезно. Отделните групировки включват анти-глобалисти, анти-капиталисти, представители на ултра-левите, еколози, нео-нацисти, нихилисти и анархисти.

Икономически фронт

Енергиен натиск: В ролята си на доминиращ доставчик на нефт и природен газ Москва се стреми да засили зависимостта на различни държави членки на ЕС, както и на всички страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Насърчаването на икономическа уязвимост е механизъм както за осигуряване на финансови печалби, така и за получаване на политическо влияние. Доставите на енергия и на други стратегически ресурси могат да се намаляват или прекратяват в ключови моменти, за да бъде оказван натиск върху определени капитали. Изкупуването на руски предприятия, както и собствеността върху ключова енергийна инфраструктура в ЦИЕ, като например тръбопроводи, рафинерии и складови бази, дават възможност на Кремъл да упражнява допълнително влияние. След отказа от „Южен поток” от страна на Москва през 2014 г. Кремъл се опита да мобилизира тесен кръг съюзници за поставяне на основите на „Турски поток” – алтернатива на „Южен поток”, която би му помогнала да поддържа влиянието си срещу Запада.

Икономическо оплитане: Целта на Москва е да оплита държавите в мрежа от търговски и финансови връзки, с което да улеснява политическото си проникване. Закупуването на стратегически икономически сектори – например в областта на енергетиката, банковото дело или телекомуникациите, осигурява политическо влияние. Освен това огромните дългове, дължими на Русия, също дават възможност за оказване на влияние – или чрез настояване за бързо плащане, или чрез опрощаване на дългове в замяна на собственост върху стратегически активи. Проникването на Русия в бизнеса също насърчава корупцията, липсата на прозрачност и връзките с организираната престъпност.

Етнически фронт

Насърчаване на руско-говорещите: Най-явните мишени за отцепничество са етническите руснаци в съседните на Русия държави, както и „съветизираното” или „русифицирано” население, което използва руския като пръв свой език и може да бъде свързвано със „света на Русия”. Над 25 милиона етнически руснаци и руско-говорещи живеят в близки до Русия страни, на първо място в Украйна, Молдова, Естония, Латвия, Беларус и Казахстан. Кремъл може да създава атмосфера на заплахи срещу руско-говорещите, осигурявайки си по такъв начин оправдание за собствената си намеса.

Насърчаване на трансгранични диспути: Руските власти манипулират междуетническото напрежение между съседните държави, за да могат да си осигурят полза от произтичащите от това конфликти. В центъра на вниманието са етническите родствени връзки с приятелски настроените към Русия държави, чиито правителства могат да бъдат примамвани да подкрепят трансграничните колективни права, подкопавайки по такъв начин интегритета на определени държави. Русия оказа помощ на подкрепяните от Армения сепаратисти в Нагорно-Карабах – както за да разцепи Азербайджан, чието правителство се възприема като изключително про-западно настроено, така и да възнагради Армения за близките й отношения с Москва. Кремъл насърчава Будапеща да организира защита на унгарското малцинство в украинска Транскарпатия. Сърбите в Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово също са обект на подкрепа от страна на различни руски агенции с цел създаване на избирателни райони срещу присъединяването на тези страни към НАТО и ЕС. А през последните седмици Русия се опита да забие клин между България и Македония, за да може да се възползва след това от конфликта, който сама се опитва да създаде.

Политически фронт

Подкопаване на политическото доверие: Руски медии и руски държавни служители поставят под въпрос благонадеждността на източноевропейските длъжностни лица. Те ги обвиняват в корупция, нечестност и податливост към изнудване, както и в поддържане на връзки с чуждестранни разузнавателни служби. Това е особено обезпокоително за лидерите на НАТО, тъй като местните длъжностни лица трябва да боравят с чувствителна информация.

Финансиране на политически партии: За да си осигурят политическо влияние, руски източници могат да канализират финансови средства към широка гама от партии в ЦИЕ. Кремъл експлоатира жадните за пари политици, най-вече по време на предизборни кампании. Руски фирми, обвързани с компаниите-майки в Русия, са си създали в някои страни политически лобита, като осигуряват по време на такива кампании финансови средства за политически партии, ориентирани към Москва и против НАТО.

Социален фронт

Офанзиви в социалните медии: Това включва употребата на тролове или платени интернет коментатори, които работят по точни, предварително разработени сценарии. Пространната мрежа от „он-лайн” контакти помага на Москва да си осигури огромен брой фанатични привърженици. И вместо спонтанно образувани дискусионни групи, това са добре организирани йерархични структури, контролирани от съответните централи, както и от лицата, получаващи комисиони.

Поощряване на неправителствените организации (НПО): чрез създаване и финансиране на НПО и политически институти на Запад, които да помагат на Москва в пропагандната й офанзива. Често се предлагат и подкупи на западни експерти, които да бъдат привлечени към съответните кампании. Това се отнася до политически институти, сдружения за защита на човешките права, екологични движения, групи на ветерани, както и исторически кръжци.

Военен фронт

Неочаквани срещи между военни на близко разстояние: Москва използва своите военни експерти за устройване на подобни срещи с редица западни страни – най-често с държави членки на НАТО, като целта е повишаване на нивото на заплаха и напрежение, както и проверка на военната и политическата реакция на близки до съответното място столици. Това може да включва прелитане на самолети над територията на близки страни или навлизане на руски военно-морски сили в териториалните води на тези страни.

Военни заплахи: Такива заплахи се организират периодично в отговор на политиката на страни от ЦИЕ, на която Москва се е противопоставя, като например разширяването на НАТО. Русия си запазва правото на превантивни военни удари, в случай че усети ясна и неизбежна заплаха за страната или се почувства застрашена от намален достъп до райони, в които има огромни икономически или финансови интереси. Москва може да използва и своите военни в рамките на Общността на независимите държави, ако „се появи нестабилна ситуация” или ако има пряка заплаха за руски граждани или етнически руснаци.

Учения за сплашване: Руските военни учения са прочути със своята величина, както и с често използваните „спот” учения, които включват внезапно и неоповестено предварително разполагане на сили. От 2012 година насам Русия е провела шест такива мащабни военни учения, имащи персонал между 65 000 и 160 000 души, който кара ученията на НАТО да изглеждат като „джуджета”. След нападението срещу Украйна Русия подсили военния си потенциал, като придвижи значителен брой войски и военна техника. Също така подобри и модернизира електронните и техническите си възможности. Качеството на руските военни учения бе също подобрено значително, като руските въоръжени сили могат да се включват вече във все по-сложни съвместни операции.

Ядрен шантаж: В Кремъл длъжностни лица непрекъснато заплашват, че ще суспендират различни споразумения за контрол над ядрените и конвенционалните оръжия, като едновременно с това поддържат тактически ядрени ракети по западните граници на Русия. До момента подобни заплахи са включвали симулирано ядрено унищожение на съседни столици в рамките на руските военните учения, включително и по време на годишните маневри „Запад”.

Неконвенционални нападения: Руски анализатори твърдят, че линията между войната и мира вече е размита. Генерал Валери Герасимов, главнокомандващ на Генералния щаб, описва как Русия може да подкопае и разруши цели държави, без каквато и да е пряка мащабна военна намеса. Руските подразделения със специално предназначение („спецназ”) са създадени през март 2013 г. под формата на високо мобилно звено към Министерството на отбраната, предназначено за специални мисии в чужбина. Освен че саботират операции, тези спец-звена създават, обучават и контролират цели партизански движения в чужбина. „Спецназ” части бяха използвани както при превземането на кримския парламент на 27 февруари 2014 г., така и по-късно в Донбас. Москва работи упорито върху възможността да може след няколко години да заплаши едновременно няколко съседни държави до степента на операциите си в Украйна. Това ще направи Русия способна да извършва три такива операции едновременно – без каквато и да е мобилизация, даваща на Запада време да реагира.

Посреднически войни (proxy wars): Това са пълноценни операции срещу съседни държави, предназначени за завземане на територии или сваляне на национални правителства. Москва участва в тайни офанзиви в подкрепа на сепаратисти, режисира „измислени” размирици, финансирайки и въоръжавайки фронтови групи, и инфилтрира руски оперативни работници с цел корумпиране на местните правоприлагащи органи, подтикване към граждански вълнения, завземане на обществени сгради, изваждане от строя на полицейски или военни части, както и обявяване на алтернативна власт. Подкрепата за нередовните бойци има за цел да подкопава и дестабилизира страните – обект на руските амбиции, както и да подронва авторитета на централните правителства на тези страни.

Разпокъсване на територии: Това включва нахлуване, окупация и разделяне на съседни държави, подкрепа на сепаратистки субекти и признаването им за автономни единици или независими държави, или открито анексиране на завзети територии. В случаите с Молдова и Украйна Москва се опитва да налага собствената си версия за федерализъм, при която покровителстваните от нея отцепнически райони желаят да установят конфедерална организация с централно правителство, както и право на вето върху външната политика и политиката на сигурност на съответната държава в съответствие с интересите на Москва

Поддържане на „замразени” конфликти: Москва подкрепя създаването на „замразени конфликти” и поддържането на „замразени държави”, тъй като това парализира съответните правителства и лишава от възможност съседните на Русия страни да се присъединяват към западните институции. Кремъл търси да осигури международна легитимност на сепаратистките анклави, действайки, както сам твърди, като посредник за разрешаването на подобни спорове. Това е видно при всеки сепаратистки конфликт, появил се до момента в рамките на бившия Съветски съюз. Всъщност Москва продължава да поддържа неразрешени конфликти, като предотвратява тяхното крайно решение. Тя също държи в резерв възможностите за размразяване на тези конфликти и създаване на още по-голяма нестабилност.

Януш Бугайски е американски експерт по външна политика. Работил е в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, а сега е старши научен сътрудник в Центъра за европейски политически анализи (CEPA) и водещ на „Часът на Бугайски” и „Времето на Бугайски”, телевизионни предавания, излъчвани на Балканите. Автор е на 19 книги за Европа, Русия и трансатлантическите отношения и води рубрика в няколко печатни медии. Последните му издадени книги са „Конфликтни зони: сравнение на Северен Кавказ и Западните Балкани” (2014), „Завръщането на Балканите: предизвикателства пред европейската интеграция и американското оттегляне” (2013), „Грузински уроци: конфликтуващите руски и западни интереси” (2010), “Новите европейски съюзници на Америка” (2009), „Отслабването на Запада – атлантическият дневен ред на Русия” (2009) и “Разширяването на Евразия: европейските амбиции на Русия” (2008).